Как лекарят на Сървайвър стана здравен министър
Снимки: Владимир Карамазов за Vladimir Karamazov Photography
Невероятните истории на Владо Карамазов и целия екип на Сървайвър с проф. Костадин Ангелов, номиран за здравен министър, споделя обичаният български артист в блога си. Случките са от 2007г., когато екипът на реалитито снима в Доминиканската република на остров Самана. Тогава днешният шеф УМБАЛ " Александровска " носил 100 килограмова чанта с медикаменти с цел да оказва помощ от заран до вечер, както на снимачния екип по този начин и на локалното население. Карамазов разгласява спомените си на 24 декември 2018г. за прокта „ Талантливите “.
Ето и цялостния текст:
С лекар Костадин Ангелов се срещнах по време на първия Сървайвър през 2007 година, който се снима в Доминиканската република на остров Самана. Този формат го свързвам с няколко индивида и Коста е един от тях. Той беше един тип емблема на нашия екип. Много безценен човек, с който всички се чувствахме добре и в сигурност. За него проблеми съвсем няма, съвсем постоянно „ всички се преструват или симулират “ и „ всичко е на шест “. В доста от случаите той си служеше с тези реплики, с цел да ни заблуди да не се тормозим ненужно. Имаше единствено един миг, в който го видях обезпокоен и по тази причина съм го запомнил. Той е с огромно възприятие за комизъм, лек безсрамник и пъклен комичен. Много сме се забавляваливъв всичко, даже и в мрънкането, че ни пече, че ни е топло, че сме изгорели, че желаеме лютеница, че ни писна тази храна, която ни готвят. Когато тръгвахме да обсъждаме някакъв случай или нечие здравословно положение, той бързо приключваше тематиката или споделяше някоя хумореска, от която всички се успокояваха и заприказваха за друго. Той ходеше с една голяма 100-килограмова чанта, цялостна с медикаменти и принадлежности за първа помощ. Приличаше на чичките по плажовете с преносимите сергии. За участниците той беше най-чаканият човек, най-търсеният и най-обичаният. Коста всеки ден преди първата игра ходеше да ги преглежда. Ей тогава да чуете какво ставаше! Един през различен започваха да му се оплакват. Кой го е ухапало нещо, различен получил обрив, третият го болял дробът. Той беше като коледна изненада за тях, тъй като им даваше от по този начин бленувания протеин. За да не умрат от апетит, получаваха от тази вълшебна напитка и по един банан. До ден сегашен, когато чуя протеин се сещам за Коста, който ходеше като квачка и даваше на дрипавите си пилета каша от протеин. В последния сезон, тъй като минаха години и нещата се развиха, им носеше протеинови вафли. Няма да скрия,че този протеин беше вкусен деликатес и за целия екип, тъй като ядяхме локални гозби и ориз до безусловно затъпяване. Отмъквах, тъй като съм с връзки, цели пакети вафли, даваше ми гипод масата и аз скрито си ги ядях. Коста го слушаха доста за всичко–храна, сигурност, по какъв начин да се понижат рисковете и така нататък За да се усещам в кондиция и свеж(снимахме по 10-12 часа на ден), Коста се грижеше за мен като ми изготвяше в хладилна чанта особено меню за тонус– енергийна напитка, плодове, сандвичи, вода, протеин и от време на време шоколад. Отгоре лепеше надпис ВОДЕЩ. Следеше играта и се вълнуваше. Понякога се караше на участниците, тъй като той имаше право да беседва с тях.
В Панама поради климатичните условия ме заболя зъб. Зъб, който беше убит и кардинално не може да ме боли. Да, само че ме болеше. И то ужасно доста. Коста единствено вървеше към мен и ми даваше мощно лекарство и още веднъж не даваше тип,че има проблем. Да, знаех, че се намираме доста надалеч от цивилизацията, само че все се надявах да ми мине. Не мина. Коста пазеше самообладание и нито един път не усетих у него терзание. Дори от време на време, когато му желаех от мощното лекарство, той ме обявяваше за мрънкало и не ми даваше. Аз в действителност се усещах като подобен и млъквах. Болеше ме, само че мълчах. След седмица отшумя, само че минах през пъкъла. Чак по-късно аз научих, че Коста скрито, зад тила ми е провел спешен план–да пристигна хеликоптер и да ме откара в клиника в Панама сити. Също разбрах,че ме е навиквал, тъй като тези болкоуспокояващи е можело да ги пия единствено по три пъти дневно. Така той ме е мобилизирал и ми е отклонявал желанието за лекарство. На всичкото от горната страна е бил доста обезпокоен, тъй като съм имал всички признаци за отичане, което щеше да приключи снимачния развой. Това той ми го описа много след случката. Отново в Панама се случи сериозен случай с вратаря Здравко Здравков. По време на една игра в океана той се нагълтва с вода. Докато стои изправен всичко е ок, само че когато е лежащ, почнал да се задушава. Всъщност той се еудавил и белият му дроб се е напълнил с вода. Оттам –евакуация, хеликоптери, лечебни заведения. Всичко на ръба. Коста е в центъра на събитията. Всичко се случва през нощта. Ставам аз сутринта,отивам да си върша кафе и виждам нашия лекар с радиостанция в ръка. Притеснен. Това е казусът, в който го видях подобен. Питах го какво става и той не искаше да каже, само че под напън от моя страна ми описа. Ей тогава в действителност доста се тормозих. Много. Щом Коста е обезпокоен, какво остава за мен. Дадох си сметка, че несъмнено е имало доста сходни случки, в които е можел да ни панира, само че той постоянно ни е пазил. Здравко се оправи и всичко беше наред. Случаят беше в действителност сериозен и в случай че не беше Коста и неговата хладнокръвност, може би по различен метод щяха да се развият събитията.
Винаги,когато става дума за здравето на хората, той е праволинеен. Не прави отстъпки и тогава може да видиш другия човек в него – шефа. Тогава не съм подозирал, че той по този начин ще се издигне и ще ръководи една от най-големите ни болници–Александровска. Харесват го, тъй като се държи добре с хората. Избран е за Изпълнителен шеф от работещите в болничното заведение, не от държавни управления и политици. Това красноречиво демонстрира какъв човек е. В момента има огромен кабинет, натоварен с доста картички и дарове от удовлетворени пациенти. Там някъде е и ето тази наша фотография. Като спомен от най-хубавите ни интервали дружно.
Не съм се съмнявал в него, тъй като непрекъснато ми говореше, че учи нещо, пази нещо, докторантури, чудесии, преподаваше още като доста млад лекар. Главата не ми го побираше по какъв начин се случва всичко това в границите на 24 часа и един живот. Е може, всичко може,стига да го искаш. Най-чудното беше, че той е доста малко по-голям от мен.Аз пред него съм лентяй–истински. Някои хора позволяват годините им да преминат около тях, без да се възползват от тях, до момента в който други съумяват да ги яхнат и да си вземат оптимално от всяка секунда. Точно тези хора реализират огромните неща и се издигат до върховете. Затова има съумели и неуспели. Д-р Костадин Ангелов е от заслужилите съумели и успяващи в България. Преподавател, хирург, шеф, съпруг…..
Когато бяхме в Камбоджа, по средата на фотосите трябваше да се прибере за малко в България. Вече ръководеше болничното заведение.Попитаме какво желая да ми донесе. Казах му нищо. Когато се върна ми донесе сирене и лютеница. Толкова се зарадвах, по този начин сладко си ги изядох. Не дадох на никого. След отвратителните камбоджански гозби, това ми се видя най-хубавата храна на света. Ценното беше освен храната, а и жестът, че ми донесе нещо от вкъщи. Как е крепил този буркан и тази буца 12 000км не знам. Юркаше локалните готвачи да ни вършат човешка храна,а не да ни заливат с обичайни храни. Обясняваше, че желаеме пилето да е без глава и без крайници. Накрая май го чуха.
Имам боязън от заболявания и гибел. Истински боязън. Преди година се случиха неприятни неща с мои близки и не можех да мигна месеци поред. Един път взех решение да му звънна, с цел да ме успокои. Знаех,че ще го направи.Винаги го е правил.Не си припомням какво тъкмо си говорихме, само че ме успокои.Винаги съм му казвал, че в случай че ми се случи нещо, желая да съм в неговите ръце. Много пъти съм му надувал главата за това. Ако катастрофирам с мотора, по какъв начин да разбере – ще си сложа телефона му на висулка на врата. Той е коремен хирург и ще поеме персонално интервенцията, само че в случай че е главата –какво вършим.Такива схеми съм разчертавал с него.Но това в действителност е по този начин. Ако някой ден ми се случи нещо, Коста ще се погрижи за мен. Дори и да загивам, ще знам, че няколко пъти ще ме разсмее, ще ме успокои и ще приема нещата по-леко. Дори по този начин ще направи,че няма да схвана,че загивам. Нещо ще ме залъже, ще ме разсее и в смешки и комизъм ще си умра. Така си го представям. Помагал ми е извънредно доста пъти. Аз пък го повеждам на спектакъл, а като му отивам на посетители в кабинета,ям от тоновете бонбони там. Това е още веднъж връзка, предоставена от живота. Не съм я търсил, не съм я чакал. Тя просто е пристигнала. Точно поради сходни „ дадености от ориста “ би трябвало да оценявам живота си. Защото той ме е срещнал с хора като Костадин Ангелов.
Невероятните истории на Владо Карамазов и целия екип на Сървайвър с проф. Костадин Ангелов, номиран за здравен министър, споделя обичаният български артист в блога си. Случките са от 2007г., когато екипът на реалитито снима в Доминиканската република на остров Самана. Тогава днешният шеф УМБАЛ " Александровска " носил 100 килограмова чанта с медикаменти с цел да оказва помощ от заран до вечер, както на снимачния екип по този начин и на локалното население. Карамазов разгласява спомените си на 24 декември 2018г. за прокта „ Талантливите “.
Ето и цялостния текст:
С лекар Костадин Ангелов се срещнах по време на първия Сървайвър през 2007 година, който се снима в Доминиканската република на остров Самана. Този формат го свързвам с няколко индивида и Коста е един от тях. Той беше един тип емблема на нашия екип. Много безценен човек, с който всички се чувствахме добре и в сигурност. За него проблеми съвсем няма, съвсем постоянно „ всички се преструват или симулират “ и „ всичко е на шест “. В доста от случаите той си служеше с тези реплики, с цел да ни заблуди да не се тормозим ненужно. Имаше единствено един миг, в който го видях обезпокоен и по тази причина съм го запомнил. Той е с огромно възприятие за комизъм, лек безсрамник и пъклен комичен. Много сме се забавляваливъв всичко, даже и в мрънкането, че ни пече, че ни е топло, че сме изгорели, че желаеме лютеница, че ни писна тази храна, която ни готвят. Когато тръгвахме да обсъждаме някакъв случай или нечие здравословно положение, той бързо приключваше тематиката или споделяше някоя хумореска, от която всички се успокояваха и заприказваха за друго. Той ходеше с една голяма 100-килограмова чанта, цялостна с медикаменти и принадлежности за първа помощ. Приличаше на чичките по плажовете с преносимите сергии. За участниците той беше най-чаканият човек, най-търсеният и най-обичаният. Коста всеки ден преди първата игра ходеше да ги преглежда. Ей тогава да чуете какво ставаше! Един през различен започваха да му се оплакват. Кой го е ухапало нещо, различен получил обрив, третият го болял дробът. Той беше като коледна изненада за тях, тъй като им даваше от по този начин бленувания протеин. За да не умрат от апетит, получаваха от тази вълшебна напитка и по един банан. До ден сегашен, когато чуя протеин се сещам за Коста, който ходеше като квачка и даваше на дрипавите си пилета каша от протеин. В последния сезон, тъй като минаха години и нещата се развиха, им носеше протеинови вафли. Няма да скрия,че този протеин беше вкусен деликатес и за целия екип, тъй като ядяхме локални гозби и ориз до безусловно затъпяване. Отмъквах, тъй като съм с връзки, цели пакети вафли, даваше ми гипод масата и аз скрито си ги ядях. Коста го слушаха доста за всичко–храна, сигурност, по какъв начин да се понижат рисковете и така нататък За да се усещам в кондиция и свеж(снимахме по 10-12 часа на ден), Коста се грижеше за мен като ми изготвяше в хладилна чанта особено меню за тонус– енергийна напитка, плодове, сандвичи, вода, протеин и от време на време шоколад. Отгоре лепеше надпис ВОДЕЩ. Следеше играта и се вълнуваше. Понякога се караше на участниците, тъй като той имаше право да беседва с тях.
В Панама поради климатичните условия ме заболя зъб. Зъб, който беше убит и кардинално не може да ме боли. Да, само че ме болеше. И то ужасно доста. Коста единствено вървеше към мен и ми даваше мощно лекарство и още веднъж не даваше тип,че има проблем. Да, знаех, че се намираме доста надалеч от цивилизацията, само че все се надявах да ми мине. Не мина. Коста пазеше самообладание и нито един път не усетих у него терзание. Дори от време на време, когато му желаех от мощното лекарство, той ме обявяваше за мрънкало и не ми даваше. Аз в действителност се усещах като подобен и млъквах. Болеше ме, само че мълчах. След седмица отшумя, само че минах през пъкъла. Чак по-късно аз научих, че Коста скрито, зад тила ми е провел спешен план–да пристигна хеликоптер и да ме откара в клиника в Панама сити. Също разбрах,че ме е навиквал, тъй като тези болкоуспокояващи е можело да ги пия единствено по три пъти дневно. Така той ме е мобилизирал и ми е отклонявал желанието за лекарство. На всичкото от горната страна е бил доста обезпокоен, тъй като съм имал всички признаци за отичане, което щеше да приключи снимачния развой. Това той ми го описа много след случката. Отново в Панама се случи сериозен случай с вратаря Здравко Здравков. По време на една игра в океана той се нагълтва с вода. Докато стои изправен всичко е ок, само че когато е лежащ, почнал да се задушава. Всъщност той се еудавил и белият му дроб се е напълнил с вода. Оттам –евакуация, хеликоптери, лечебни заведения. Всичко на ръба. Коста е в центъра на събитията. Всичко се случва през нощта. Ставам аз сутринта,отивам да си върша кафе и виждам нашия лекар с радиостанция в ръка. Притеснен. Това е казусът, в който го видях подобен. Питах го какво става и той не искаше да каже, само че под напън от моя страна ми описа. Ей тогава в действителност доста се тормозих. Много. Щом Коста е обезпокоен, какво остава за мен. Дадох си сметка, че несъмнено е имало доста сходни случки, в които е можел да ни панира, само че той постоянно ни е пазил. Здравко се оправи и всичко беше наред. Случаят беше в действителност сериозен и в случай че не беше Коста и неговата хладнокръвност, може би по различен метод щяха да се развият събитията.
Винаги,когато става дума за здравето на хората, той е праволинеен. Не прави отстъпки и тогава може да видиш другия човек в него – шефа. Тогава не съм подозирал, че той по този начин ще се издигне и ще ръководи една от най-големите ни болници–Александровска. Харесват го, тъй като се държи добре с хората. Избран е за Изпълнителен шеф от работещите в болничното заведение, не от държавни управления и политици. Това красноречиво демонстрира какъв човек е. В момента има огромен кабинет, натоварен с доста картички и дарове от удовлетворени пациенти. Там някъде е и ето тази наша фотография. Като спомен от най-хубавите ни интервали дружно.
Не съм се съмнявал в него, тъй като непрекъснато ми говореше, че учи нещо, пази нещо, докторантури, чудесии, преподаваше още като доста млад лекар. Главата не ми го побираше по какъв начин се случва всичко това в границите на 24 часа и един живот. Е може, всичко може,стига да го искаш. Най-чудното беше, че той е доста малко по-голям от мен.Аз пред него съм лентяй–истински. Някои хора позволяват годините им да преминат около тях, без да се възползват от тях, до момента в който други съумяват да ги яхнат и да си вземат оптимално от всяка секунда. Точно тези хора реализират огромните неща и се издигат до върховете. Затова има съумели и неуспели. Д-р Костадин Ангелов е от заслужилите съумели и успяващи в България. Преподавател, хирург, шеф, съпруг…..
Когато бяхме в Камбоджа, по средата на фотосите трябваше да се прибере за малко в България. Вече ръководеше болничното заведение.Попитаме какво желая да ми донесе. Казах му нищо. Когато се върна ми донесе сирене и лютеница. Толкова се зарадвах, по този начин сладко си ги изядох. Не дадох на никого. След отвратителните камбоджански гозби, това ми се видя най-хубавата храна на света. Ценното беше освен храната, а и жестът, че ми донесе нещо от вкъщи. Как е крепил този буркан и тази буца 12 000км не знам. Юркаше локалните готвачи да ни вършат човешка храна,а не да ни заливат с обичайни храни. Обясняваше, че желаеме пилето да е без глава и без крайници. Накрая май го чуха.
Имам боязън от заболявания и гибел. Истински боязън. Преди година се случиха неприятни неща с мои близки и не можех да мигна месеци поред. Един път взех решение да му звънна, с цел да ме успокои. Знаех,че ще го направи.Винаги го е правил.Не си припомням какво тъкмо си говорихме, само че ме успокои.Винаги съм му казвал, че в случай че ми се случи нещо, желая да съм в неговите ръце. Много пъти съм му надувал главата за това. Ако катастрофирам с мотора, по какъв начин да разбере – ще си сложа телефона му на висулка на врата. Той е коремен хирург и ще поеме персонално интервенцията, само че в случай че е главата –какво вършим.Такива схеми съм разчертавал с него.Но това в действителност е по този начин. Ако някой ден ми се случи нещо, Коста ще се погрижи за мен. Дори и да загивам, ще знам, че няколко пъти ще ме разсмее, ще ме успокои и ще приема нещата по-леко. Дори по този начин ще направи,че няма да схвана,че загивам. Нещо ще ме залъже, ще ме разсее и в смешки и комизъм ще си умра. Така си го представям. Помагал ми е извънредно доста пъти. Аз пък го повеждам на спектакъл, а като му отивам на посетители в кабинета,ям от тоновете бонбони там. Това е още веднъж връзка, предоставена от живота. Не съм я търсил, не съм я чакал. Тя просто е пристигнала. Точно поради сходни „ дадености от ориста “ би трябвало да оценявам живота си. Защото той ме е срещнал с хора като Костадин Ангелов.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ